Карантината продължава, а футболът все така липсва. Очертава се и още известно време да липсва, така че на практика съм в режим ретроспекция на сезона. И за да не пиша само за големи отбори, за които и без това пиша цяла година, време е да видим и какво прави една от приятните изненади в първенството в Англия – Шефилд Юнайтед. За разлика от избраното заглавие обаче след преглеждането на няколко техни мача учудването ми клони към минимални стойности.
Реално през сезона доста неща се изписаха за отбора и генерално няма да кажа нещо революционно в следващите редове. Но след 2-3 „поръчки“ по темата реших, че мога да удовлетворя петимата верни читатели на блога с едно парче. Ще разделим нещата на три теми – с топката, без топката и при преходи.
Владение на топката
Да започнем от постройката, която Шефилд използва с топката – 3-5-2. Схемата всъщност е страшно офанзивна, независимо, че включва употребата на трима централни защитници. Двамата вътрешни халфове пред дефанзивния халф на практика са лишени от особени задължения в граденето на атаките на отбора. Двамата имат задачи главно да правят захождания зад защитата на противника или да получават топката между противниковите линии, високо по терена.
Отговорността по изнасянето на топката пада върху тримата централни бранители + деф. халфа. Мениджърът на отбора Крис Уайлдър реално иска да даде възможно най-много широчина на отбора си, като разстоянията между тримата централни бранители при притежание на кълбото е сериозно. Ключова роля има Оливър Норууд (дефанзивният халф), който на практика има роля винаги да е в подкрепа на този защитник, в който е топката. Позициите на външните ЦЗ-та пък дава възможност на халф-бековете да се качат много високо, създавайки още пространство за маневриране за съотборниците отзад.
Структурата в тази си част не е нещо революционно, но е изключително ефективна и трудна за да противодействие. Големите разстояния между бранителите означават, че Шефилд трудно може да се пресира в тези зони, а достатъчното движение в дълбочина от халф-бековете, халфовете и нападатели гарантират и създаването на доста пространство за ЦЗ-тата. Подобна обаче използват не малко отбори, но трябва да се признае, че практическото трениране на подобно нещо с отбор от този калибър не е никак лесно. Шапо за Крис Уайлдър.
Да видим какво става и във финалната третина. Тук идва време да поговорим за най-дискутираната част от подхода на отбора – захожданията на централните бранители. На практика идеята е да се създава числено превъзходство на крилата. В много от атаките на отбора се получава така, че във фланговата атака участват цели 5-ма човека – централен бранител, 8-ца, халф-бек, нападател и дефанзивния халф. Това създава пренасищане на тази зона, тоест ситуации 5-ма на 4-ма/4-ма на 3-ма и т.н. Играчите много добре разбират кога да заходят пред топката, кога да я искат на крак и така създават няколко трудности едновременно.
След комбинациите по фланга целта е да се стигне до центриране. Използването на централните защитници при тези ротации на фланга позволява и за следващия ценен приом в играта на Шефилд – насищането на наказателното поле с хора. Както е показано на горната снимка в отделни моменти може да видим цели 5-ма играчи на „остриетата“ в наказателното поле. Това си е сериозна предпоставка, за да се случи нещо в твоя полза. Все пак обичайно са 3-ма или 4-ма играчите в противниковото наказателното поле, като едната 8-ца Джон Флек по-скоро чака избитата топка на границата на наказателното поле.
Шефилд също изобщо не се церемони да борави с дълги топки. Структурата на отбора отново помага много. При борбата за втората топка отново високо изнесените вътрешни халфове са на перфектни места, за да се преборят и да играят с лице към противниковата врата, която вече е само на има-няма 30 метра разстояние. Наситеността от тела около топката означава, че и комбинациите на малки разстояния са максимално улеснени.
Всички гореспоменати елементи на играта на отбора на Уайлдър са логични почти колкото ядрената физика (излъгах, тя не е логична). Отборът много рядко търси рискови пасове в средата на терена, повечето атаки се развиват по крилата и завършват или с центриране или загуба на топка там, където е най-безопасно реално. Не на последно място присъства и най-важният елемент за ефективни центрирания – многото тела, готови да посрещнат подаването. Да видим и как се пренася тази структура върху вторият елемент на играта – преходите.
Преходни фази
По-горе споменах съждението, че да изгубиш топката на крилото, в последните 20 метра на терена на противника, е най-безопасното нещо, което може да направиш. В случая на Шефилд това важи х10 пъти.
Да започнем оттам, че реално при нападенията на отбора, реално в почти цялото време имаме само 4-ма играчи, оставащи зад линията на топката. Това отвсякъде крещи за уязвимост от контраатаки при загуба на топката на неподходящо място. Обичайно отборите оставят поне по 5-ма играчи за моментите на загуба на топката. Така се покриват общо взето всички важни зони, които могат да се използват от противника. С 4-ма, във формат 3-1 (трима централни бранители и един дефанзивен халф) си доста гол в центъра. Нещо подобно:
Крис Уайлдър обаче прави нещо хитро и логично, за да не допусне подобен проблем. Той просто почти е забранил на играчите си да подават в определени зони. Това, разбира се, е в кръга на шегата, защото цялостната постройка на отбора е много свободна откъм решения на самите играчи. Въпреки това наистина пасовете в подобни зони са малко и добре преценени като риск. Един от редките случаи, в които нещата не са преценини, може да доведе до подобна сцена:
На пратика подобни сцени в играта на „остриетата“ са редки, играчите просто не поемат такива рискове. Комбинации по фланговете, дълги топки, борба за втора топка и преса. Именно този стил гарантира, че отборът ще губи кълбото в зони, от които да направиш контраатака е все едно да си помислиш да излезеш в парка да пиеш бира по време на карантина – няма да стане.
„Защо да е толкова сложно да се направи контраатака след центриране, нали има цели 6-7 човека пред топката отново“? Въпрос с логичен отговор. При центрирания целият отбор на Шефилд има възможност да се наклони към фланга на действието и така се ограничава максимално зоната, която трябва да се защитава. Тя се смалява наполовина общо взето. Изчистванията след центрирания обичайно не са особено премерени, попадат в еднотипни зони и там чакат бранители на Шефилд, за да заметат. Простичко, но реално страшно ефективно. Говорим за отбора с втората най-добра защита във Висшата лига. Без вероятно световна класа защитници.
По отношение на преходите от защита в атака няма чак толкова много какво да се спомене. Отборът не пресира винаги високо, миксира със стоене в среден блок. Нападателите им всички гърдират много добре топката и при спечелена топка търсят отлично пространства. Контраатаките обаче не са от силните оръжия на отбора, на фона на другите компоненти.
Игра без топката
Както вече споменах, Шефилд най-предпочита продължителна защита в среден блок, във вариант 5-3-2. И тук има няколко варианта за отбраняване, донякъде и в зависимост от противника. Все пак Шефилд реално избира една конкретна динамика. Двамата нападатели пазят предимно центърът на терена, докато вътрешните халфове излизат да бият бековете/външните ЦЗ-та на съперника. Тук зависи дали става въпрос за постройка с 3-ма или 4-ма в отбрана и динамиката й.
Въпреки че се защитават на хартия със само трима играчи в полузащитата, компактността на отбора не се губи. Важна предпоставка за добрата игра в отбрана е работата на защитната линия. Бранителите на Шефилд са оттренирали много добре моментите, в които трябва да се издърпат по-нагоре по терена, за да ограничат до минимум разстоянията между трите защитни линии на отбора. Това обичайно се случва, когато противникът прати топката на фланга. Това е сигнал както за халфовете да пресират топката, така и за защитниците да излязат нагоре по терена и да са агресивни в средата на терена.
От друга страна, често се случва така, че нападателите не пресират активно и противниковите централни защитници имат време и пространство, за да изберат пас. Тук отново линията от 5-ма на Шефилд се ориентира добре, за да може да не бъде изненадана от дълги пасове в дълбочина. Принципът не звучи особено сложен, но като координация може да се учудим колко отбори не са добре подготвени в този аспект, даже и на най-високо ниво.
Защитните навици на тима са на много високо ниво и дисциплината е стриктна. Общо взето „остриетата“ са чудесен пример как можеш да си страхотен отбор в защита, даже и без перфектен дефанзивен халф. Оливър Норууд например не много рядко ще спечели единоборство, нито по земя, нито във въздуха. Всичко това обаче се наваксва с отборна компактност, малки разстояния между играчите и доста работа.
Заключение
Само безспирни аплодисменти за Крис Уайлдър. Той гради този отбор още от дните на Лига 1 и вече е на един хвърлей разстояние от участие в евротурнирите. Говорим за постижения, които в не малко степен ще са дело изцяло на много последователна треньорска дейност и постепенно надграждане. В този отбор има малко играчи, които наистина изпъкват, но тактическата грамотност е на друго равнище спрямо новаци като Вила и Норич (които вероятно имат някои по-способни единици сами по себе си).
Естествено, тук трябва да дойде и отрезвяваща реплика. Никак няма да е лесно да се задържи това чудесно ниво от страна на Шефилд и догодина. Стилът изисква доста концентрация и постоянно себераздаване, особено като липсва чак толкова класа. Вземането на нови играчи ще помогне, защото доста от мачовете на отбора се решават с по 1 гол и в даден момент това може да се обърне. Въпреки казаното това са основно мачове, които са заслужено спечелени, така че не бих се притеснявал непременно за елитния статут на отбора догодина. Интересен проект за следене. Ако естествено има първенство за следене…
Extra Time 
гърдират
LikeLike
Мдаа?
LikeLike